A аз пък водя понякога моето детенце на уроци по салса, отначало защото нямаше на кого да я оставя, а сега - защото тя много се кефи. Може би тя един ден ще каже, че й липсват уроците по салса с мама . А иначе помните ли какво казва Пипи в последната глава? "Моля хапченце чудесно, никога да не поресна."
На мен ми липсва особената топлина, която дава детството на човека - някак си свободен и необременен се чувстваш, а после изведнъж животът те завърта във вихъра си и всички очакват от теб да се държиш като голям... Аз например противодействам на това негативно чувство с все по-голямо инфантилизиране , правопропорционално на натрупаните години (които за щастие все още не са кой знае колко ).
Липсват ми и онези хубави летни ваканции - на село - по времето, когато все още нямаше компютри, когато се играеха нормалните детски игри, когато звездите бяха по-ярки и големи...еееееех, спомени, спомени
Ужасно ми липсва начина,по играехме като малки.Сега не го виждам това нещо.Днешните деца...те са много различни от предишните поколения... по цял ден играят на компютърни игри-момчетата,а момичетата се гримират от 10-годишни.Не виждам нищо вълнуващо в това...А ако знаят само какво пропускат!
Къде,къде по-интересно е да играш на криеница на заблатената поляна,недалеч от дома и където тръстиката и папурите се извисяват над теб и създават усещането,че си в джунгла...пък и вероятноста да се намокриш и окалиаш до ушите е поти 100% А след като жмичката ни омръзнеше просто "окосявахме" част от тръстиката и папурите и я мъкнехме на гръб като робчета,само и само да достроим трастиковата колиба,за която мечтаехме....За скеле използвахме популярната катерушка тип "кълбо"...И да...един ден наистина се получи...Трудът на тръстиката не се оказа напразен ,дори и от сегашна гледна точка като се замисля- колибата си беше екстра.Притежаваше достатъчно удобства за прекарване на времето в приятни разговори и цял репертоар с песни,особено когато навън валеше ...
...А колко забавно и вълнуващо бе да прескачаме оградите на къщите в съседство до нашия блок и да обираме джанките още зелени...Еххх,вярно-ужасно кисели бяха,но ги обожавахме точно такива. Ние децата, бяхме изработили почти маймунска техника и скорост за катерене по дърветата...Ех,колко ни гонеха бабите,че им опустошаваме дърветата.... Изживяването си беше равно на скачане с бънджи,примерно ...
...Няма по-голяма наслада от тази, да идеш да играеш на забранена от родителите ти територия....Сякаш дяволчето в теб се пробужда от зимен сън и ти казва "Иди и се наври точно Там!" За нашата дружинка,в нашия квартал това бе новостроящото се метро,чиято площ обхващаше скоро съборени стари къщи и прокопани частично тунели...Уаауууу...мечтата на всяко хлапе С полу-лунния си пейзаж, приличен на нещо средно между пясъчник,кариера,джунгла,от която току изневиделица се провижда скелето на някоя призрачна (според нас тогава къща). Идеална територия за игри на банди и войни...И естествено като всичко в България,тази така опасна,особено за децата територия не бе обезопасена по никакъв начин...След години разбрах защо майка ми толкова ми се караше ако ходех там...Елемантарно,Уотсън ...беше пълно с незатрупани дворни кенефи от съборените къщи и изкопани дупки от самите работници за строежа на метрото,който бе спрян в продължение на години и цялата строителна площадка бе замряла във вид на застигната от метеоритен удар планета...просто имаше голяма опасност да пропаднеш някъде и да бъдеш затрупан.
...Зимъска строяхме истински снежни крепости В двата края на жилищния блок по една Щом натрупаше сняг и вадехме лопатите и всякакви други инструменти,подходящи за архитектурното оформяне на бъдещите снежни замъци...И после такъв бой със снежни топки заформяхмееее ... Но и тогава снегът беше различен,миришеше различно,беше по различен начин бял и като че ли валеше повече! ....
Децата на новото време получават всичко от гореописаното под формата на компютърна игра- оцветена,напарфюмирана и опакована в красива кутия,но....могат ли да усетят тръстиката и калта от блатото по лицето си?! Могат ли да седнат в реална тръстикова колиба?! Могат ли да вкусят от любимите кисели джанки,седейки пред монитора?! А да изкатерят сами дървото,да влязат в тунела на метрото,да играят на стрелба с фунийки,а да стоят по цял ден в снежна крепост?! Да правят нещата самите те...а не техния виртуален еквивалент?! Не знам! Може и аз да остарявам,но за нищо на света не бих заменила детските спомени,игри с приятели и изживявания за....оцветена,напарфюмирана и опакована в красива кутия игра!
П.С. Ако се сетя още дяволии,ще допълвам! Редактирана от blue_lipstick на 14.10.2006 в 02:55
don't click this link...
- Би ли ми казал кой път да хвана оттук? - попита Алиса.
- Зависи накъде отиваш - отвърна Котаракът.
- Все едно накъде...- каза малкото момиче.
- Тогава е все едно кой път ще вземеш - рече Котаракът.
. А иначе помните ли какво казва Пипи в последната глава? "Моля хапченце чудесно, никога да не поресна."
Аз например противодействам на това негативно чувство с все по-голямо инфантилизиране 
, правопропорционално на натрупаните години (които за щастие все още не са кой знае колко 
![http://www.mindistortion.net/iwantyoursoul/?i_am=blue_lipstick]don't click this link](../themes/BGSalsa_woman/forum/web.gif)